Загрижени или безхаберни? Преценете сами!

Истинска история, която една майка сподели с нас, за това как образователните и социалните служби в Англия са се намесили в живота на тяхното семейство.

Тъжен млад човек

Като студентка се омъжих за англичанин и през 90-те години заживяхме в Англия. Тук децата започват училище на 4 години – съвсем невинни и лесни за манипулиране.

На 5 години голямата ни дъщеря се върна от училище един ден с победоносен изглед и ни заяви: „Днес ни учиха, че можем да кажем НЕ на абсолютно всички възрастни хора, включително и родителите. И ако не ни послушат, можем да се обадим на детската линия (Child Line) да се оплачем.” И звучно и ентусиазирано ни изчурулика телефонния номер, който учителките ги научили да запаметят.

Промиването на мозъка беше започнало от първата година в училище. Посяваха им семенцето, че някой друг ги обича повече от родителите им и ще защити интересите им (точно както в приказката „Снежната царица”).

Винаги сме възпитавали децата си да вземат становище по въпроси или теми, за които имат силни убеждения, вместо да се свиват, защото мнозинството твърди обратното. С времето дъщеря ни се връщаше от училище все по-умърлушена. По време на дискусия в час по Религиозно образование (за всички религии), когато дъщеря ми споделяла каквото знае от баща си (християнин), учителката я прекъсвала с либерални изказвания и съвсем безцеремонно обявила: „Баща ти се е объркал” или „Баща ти нищо не знае. Той учил ли е в университета толкова години, колкото аз съм учила?”. На тази възраст бащата за повечето деца е върховният авторитет, най-умният и изрисуван като герой във всички, лично изработени от децата, поздравителни картички …

Сексуалното образование започна за децата ми, когато бяха на 7-10 години, в средното училище. Сега започва още от началното училище. Много пъти изявявахме несъгласие и искахме да ни информират кога ще ги „образоват” с филмчета и пр., за да можем да вземем мерки и да не присъстват на тези уроци. Винаги отказваха и реагираха като че ли ние сме ограничени родители и искаме да си отгледаме децата в кафез. Промиването на детското съзнание продължаваше и набираше сила. Узурпацията и подкопаването на родителския авторитет беше очевадно.

По-късно в гимназията, където децата постъпват на 11 години, пренебрежението към родителите от страна на учителите беше вече съвсем открито. Там вече ставаше страшно. На тази възраст дъщеря ни се връщаше от училище съвсем обезсърчена и се оплакваше: „Всички деца (и двата пола) само за секс приказват. Искам да ме обучавате в домашно училище!” На тази възраст вече им предлагаха аборти без съгласието и дори без знанието на родителите! А когато ги заболи глава, училищните власти нямат право да им дадат дори Парацетамол без родителско разрешение! В час по история учителка дори се изказала съвсем пренебрежително: „Майка ти не знае какво е истински комунизъм”! А тя го знае само на теория и го е учила в университета, не по улиците на комунистическа България. Всичките ни деца се молеха да ги учим вкъщи и да не ги пращаме в „канализацията” всеки ден. Но уви, аз не бях родена за учителка, а и работех същевременно, и не се реших. Освен това мислех, че ще им се отрази добре да развият имунитет срещу покварата и суровия живот извън дома.

Големият ни син беше на 15 години, когато непокорството, посято у него в училище, започна да се изявява. Една сутрин, докато си обувал обувките за училище и се бутал с другите деца (винаги ходеха заедно на училище), той си ударил веждата на ръба на шкафа за обувки. В училище около окото му посиняло и се подуло. Негов приятел, чиято майка работи за социалните служби, го попитал кой го е ударил. Съвсем на шега, а и леко да се похвали, синът ми го излъгал, че баща му, който имаше черен колан по карате, го ритнал в главата, докато му показвал хватки. И така започна нашият ад, който продължи 15 месеца. Майката на приятеля му го приютила същата нощ и му обещала слънцето, звездите и всичкото щастие на света, далеч от фанатичните родители. Тя отпреди ни ненавиждаше, защото не пусках сина ни да ходи у тях. Продиктувала му дума по дума какво да напише в оплакването срещу нас и той като Пинокио повярвал на лъжата и го написал. И започнаха да го местят от едно приемно семейство в друго…

Аз не го видях нито веднъж през цялото това време. Съпругът ми ходеше на срещите със социалните, които бяха изключително унизителни. Наредени в полукръг – социалните работници, по средата – синът ми и приемната му майка, психолог и др., а съпругът ми – седнал на стол пред всички тях като подсъдим, бил изпитван и разпитван за драконовите му идеи и практики като родител и баща. Синът ми винаги гледал надолу и се срамувал, че унижават баща му така незаслужено. Тъй като аз не ходех на срещите, ми пращаха социалните вкъщи. Ако не се съгласях и на това унижение, щяха да ми вземат и другите деца. Веднъж социалните ми пратиха едно момиче, което беше толкова младо и крехко, че не ми приличаше на повече от 20-годишно. Беше изпратено да ме просвещава относно възпитание на деца в съвременното общество, като че ли сме амиши или мормони… Попитах я колко деца е отгледала, та е набрала толкова мъдрост от житейския си опит. Тя се изчерви и си призна, че не е семейна, но това й е работата и наистина ни съчувства, защото виждаше реалността.

Другите деца бяха подробно разпитвани в училище и изключително травмирани от подвеждащите въпроси, притеснени да не утежнят окаяното ни положение. Малкият ни син беше едва на 8 години, но им каза, че иска мама и татко да са там, когато го разпитват. Като по чудо те се съгласиха и го разпитаха в дома ни. Опитаха се да го разведрят първо, да се престорят, че са му приятели и че просто искат да им разкаже за живота си вкъщи. Колкото и да се опитваха да го разсеят, той ги гледаше като че ли седи на електрическия стол и от безгрижната му натура нямаше и помен. Попитаха го пускаме ли го да играе, има ли приятели… Той, горкият, преглътна веднъж-дваж, па ревна: „Имам много приятели, но най-добрият ми приятел е татко!” Защото татко все още беше героят в неговите приказки, а мама беше Superwoman. Накрая го съжалиха и решиха, че не е застрашен в нашия „фанатичен” християнски дом.

Последната приемна майка на големия ни син беше една бездетна жена, която аз така и никога не видях лично, но тя явно изключително много ни мразеше, защото все му говорила, че ние сме психично болни, опасни и други пододобни неща. А в същото време подала иск синът ни да бъде освидетелстван за Асперегеров синдром, защото ако е психично болен или има забавено развитие, или специални нужди – ще й плащат много повече. Той винаги е бил много здраво дете, както и останалите деца, и освен апандисит, никога не е боледувал сериозно. Не успели да го освидетелстват, но не знам с какви хапчета са го „третирали” за депресия, защото като се върна не беше същото дете. Докато беше под тяхна грижа или по-скоро липса на всякаква грижа, той вече беше пробвал всички наркотици и два пъти бил съживяван от свръхдоза. Беше пълен с гняв и себеомраза за това, което ни бе причинил и за изгубеното си детство. Започна да се самонаранява с ножове, бръсначи и изобщо всичко остро.

На сина ни му бяха нужни повече от две години да приеме факта, че ние го обичаме въпреки всичко това и да започне постепенно да нормализира живота си. Завърши колеж, специализира дърводелство, веднага започна работа в една строителна фирма и вече 6 години работи в нея. Купи си къща заедно със сестра си и е един изключително грижовен, щедър и любящ син.

За нас всичко това беше един дълъг и болезнен урок. И изпитано свидетелство, че докато минавахме през долината на мрачната сянка, Бог беше с нас. Също и тест за простителност.

Изводите ми от подкопаването на родителския авторитет са следните:

  • Разрушава семейството, а това води до деградация на обществото.
  • Децата загубват способността си да развиват качеството „лоялност”, защото вече са станали предатели и сами не могат да имат доверие на никого. Това пък води до липса на способност да сформират искрени взаимоотношения и афектира бъдещото им семейство и приятелство.
  • Децата загубват уважение към всяка власт, след като вече са отхвърлили авторитета на родителите, а това води до хаос и анархия в обществото.
  • Децата загубват чувството за идентичност и принадлежност, тъй като никой не иска да се идентифицира с някого, когото презира или не уважава. Това води до чувство за малоценност и себеомраза, а оттам и до себенараняване.
  • Когато държавата обещава да обича детето повече от родителите, а реалността се оказва фалшива, детето загубва способността да се доверява, да се справя с конфликти в живота, да вижда изход във всяка ситуация и това обяснява нарастващия брой самоубийства сред малолетни.

Слава Богу, днес отново живеем спокойно и задружно. Дъщеря ми, която неотдавна навърши 25 години и вече има собствен дом и добра работа, често казва: „Как обичам да се връщам вкъщи! Обичам нашето семейство! Дори ако всичко се разпада в живота ми и ако целият свят е против мен, аз винаги мога да си дойда вкъщи и да намеря любов, спокойствие и насърчение.” Със съпруга ми сме щастливи, че с всички деца се разбираме чудесно, а и самите те много се обичат помежду си и винаги си помагат.

А доколко загрижени или безхаберни бяха училището и социалните служби към нас – преценете сами.

Бележка на редактора: В текста не са споменати имена и местоположения, въпреки че това са реални личности и събития, за да предпазим личното пространство и сигурността на семейството, за което майката сподели историята си!

Споделете с приятели!